Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.02.2023 19:01 - "Идиот". Княз Мишкин и Аглая
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 2084 Коментари: 10 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
II

Князът изведнъж се приближи до Евгений Павлович.

— Евгений Павлич — каза той със странна разпаленост, като го хвана за ръката, — бъдете уверен, че аз ви смятам за най-благородния и най-добрия човек въпреки всичко; бъдете уверен в това…

Евгений Павлович толкова се учуди, че отстъпи крачка назад. За един миг той едва се сдържа да не избухне в силен смях; но като се взря повече в княза, забеляза, че той не беше като че ли на себе си или най-малкото се намираше в някакво особено състояние.

— Басирам се — извика той, — че съвсем не това искахте да кажете, княже, и че може би думите ви съвсем не бяха отправени към мене… Но какво става с вас? Лошо ли ви е?

— Възможно е, твърде е възможно и вие много тънко забелязахте, че може би не към вас аз исках да се обърна!

При тези думи той се усмихна някак странно и дори смешно, но изведнъж като че се разгорещи и извика:

— Не ми напомняйте за моето държане преди три дни! Много се срамувах през тези три дни… Знам, че съм виновен…

— Но… какво толкова ужасно сте направили?

— Виждам, че вие може би най-много от всички се срамувате за мене, Евгений Павлович; вие се червите, това показва, че имате прекрасно сърце. Аз ей сега ще си отида, бъдете сигурен.

— Но какво става с него? Да не би така да започват припадъците му? — уплашено се обърна Лисавета Прокофиевна към Коля.

— Не обръщайте внимание, Лисавета Прокофиевна, аз нямам припадък; ей сега ще си отида. Аз знам, че съм… обиден от природата. Двадесет и четири години бях болен, от раждането си до двадесет и четири годишната си възраст. Смятайте ме за болен и сега. Ей сега ще си отида, ей сега, бъдете сигурни. Аз не се червя — защото би било странно да се черви човек зарад болестта си, нали? — но аз съм излишен в обществото… Не от честолюбие го казвам… През тези три дни аз доста мислих и реших, че мой дълг е да ви предупредя искрено и благородно при пръв случай. Има известни идеи, известни възвишени идеи, за които не бива да говоря, защото непременно всички ви ще разсмея; току-що ми напомни за това княз Шч.… Аз нямам благопристойни жестове, нямам чувство за мярка; думите ми не отговарят на мислите ми, а това ги обезценява. И затова нямам право… освен това съм мнителен… убеден съм, че в тази къща не могат да ме обидят и ме обичат повече, отколкото заслужавам, но аз знам (а това сигурно ГО знам), че след двадесетгодишна болест сигурно нещо е останало, така че невъзможно е да не ми се присмиват… от време на време… нали така?

Той се оглеждаше наоколо, сякаш чакаше отговор и решение. Всички бяха мъчително изненадани от тази неочаквана, болезнена и, човек би рекъл, във всеки случай безпричинна постъпка. Но тя даде повод за един странен инцидент.

— Защо казвате това тук? — извика изведнъж Аглая. — Защо казвате това на тях? На тях! На тях!

Тя беше като че донемайкъде възмутена: очите й мятаха искри. Князът стоеше пред нея безмълвен и безгласен и изведнъж побледня.

— Тук няма нито един, който би бил достоен да слуша такива думи! — избухна Аглая. — Всички тук не струват, колкото малкото ви пръстче, нито колкото ума, нито колкото сърцето ви! Вие сте по-честен от всички, по-добър от всички, по-благороден от всички, по-чист от всички, по-умен от всички! Тук има хора, недостойни да се наведат и вдигнат кърпичката, която току-що изтървахте… Но защо се унижавате и се слагате по-долу от тях? Защо сте изкълчили всичко у вас, защо нямате гордост?

— Господи, кой би повярвал това? — плесна с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Ура за бедния рицар! — извика възторжено Коля.

— Мълчете!… Как се осмеляват да ме обиждат тук във вашата къща! — нахвърли се изведнъж Аглая върху Лисавета Прокофиевна, изпаднала вече в онова състояние на истерия, когато човек не знае пречки и минава всяка граница. — Защо всички, всички до един ме измъчват? Защо, княже, всички ме закачат от три дни заради вас? За нищо на света аз няма да се омъжа за вас! Да знаете, че няма да го направя никога, на никаква цена! Добре го запомнете! Нима човек може да се ожени за такова смешно същество като вас? Погледнете се сега в огледалото, както сте застанали!… Защо, защо ме закачат, че съм щяла да се омъжа за вас? Вие трябва да го знаете! И вие сигурно сте в заговора с тях!

— Никой никога не ви е закачал! — промълви изплашена Аделаида.

— Никому и през ума не е минавало, такава дума не е била казвана! — извика Александра Ивановна.

— Кой я е закачал? Кога са я закачали? Кой е могъл да й каже подобно нещо? Бълнува ли, или не бълнува? — обърна се към всички Лисавета Прокофиевна, трепереща от гняв.

— Всички ми го казваха, всички до един през тези три дни! Никога, никога аз няма да се омъжа за него! — изкрещя Аглая, като се обля в горчиви сълзи, закри лицето си с кърпичка и падна на един стол.

— Но той още не е искал ръ…

— Аз не съм искал ръката ви, Аглая Ивановна — каза неволно князът.

— Какво-о? Какво значи това? — учудена, възмутена и ужасена извика изведнъж Лисавета Прокофиевна.

Тя не искаше да вярва на ушите си.

— Исках да кажа… исках да кажа — започна с разтреперан глас князът, — исках само да обясня на Аглая Ивановна… или по-скоро да имам честта да обясня, че съвсем не съм имал намерение… да имам честта да искам ръката й… дори когато и да било… В тая работа аз нямам никаква вина, Бога ми, никаква вина, Аглая Ивановна! Никога не съм имал намерение да искам ръката ви, никога и през ум не ми е минавало, никога няма да пожелая това, сама ще видите: бъдете сигурна! Някой лош човек ме е наклеветил пред вас! Бъдете спокойна!

При тези думи той се приближи до Аглая. Тя махна кърпичката, с която бе закрила лицето си, погледна го бързо, изгледа цялата му изплашена фигура, разбра смисъла на думите му и изведнъж прихна да се смее право в очите му — с такъв весел и несдържан смях, с такъв присмехулен и подигравателен смях, че Аделаида първа не издържа, особено когато също погледна княза: тя се спусна към сестра си, прегърна я и се разсмя също така несдържано и ученически весело като нея. Като ги гледаше, изведнъж почна да се усмихва и князът и с радостен и щастлив израз заповтаря:

— Е, слава Богу, слава Богу!

Сега вече не се стърпя и Александра и се разсмя от все сърце. Като че ли този смях на трите сестри нямаше да има край.

— Хайде, полудяха! — измърмори Лисавета Прокофиевна. — Ту те изплашат, ту…

Но смехът бе заразил вече и княз Шч., и Евгений Павлович, и Коля, който се смееше непрекъснато, а гледайки всички, смееше се и князът.

— Да вървим да се разхождаме, да вървим да се разхождаме! — извика Аделаида. — Всички заедно и непременно князът с нас; няма защо да си отивате, мили човече! Какъв мил човек е той, Аглая! Нали, мамичко? Ето защо аз трябва непременно, непременно да го целуна и прегърна зарад… зарад обяснението му преди малко с Аглая. Maman, миличка, нали ще позволите да го целуна? Аглая, позволи ми да целуна твоя княз! — извика лудетината и наистина подскочи към княза и го целуна по челото. Той хвана ръцете й, стисна ги силно, така че Аделаида насмалко не извика, погледна я с безкрайна радост и изведнъж бързо вдигна едната й ръка до устните си и три пъти я целуна.

— Да вървим! — подканваше Аглая. — Княже, вие ще ми бъдете кавалер. Позволяваш ли, maman? На годеника, който ми отказа? Нали завинаги се отказахте от мене, княже? Ала не така, не така се подава ръка на дама, нима не знаете как трябва да се хване под ръка едва дама? Ето така, да вървим, ние ще вървим най-отпреде; искате ли да вървим най-отпреде, tкte-а-tкte[1]?
/.../

Князът не бе я виждал повече от три месеца. Откак се беше върнал в Петербург, той се канеше всеки ден да отиде да я види; но може би го спираше някакво тайно предчувствие. Най-малкото не можеше да си даде сметка какво чувство би изпитвал в нейно присъствие, макар че — не без страх — се мъчеше да си представи тази среща. Едно само му беше ясно — срещата ще бъде мъчителна. Няколко пъти през тия шест месеца той си беше спомнял за първото впечатление, което му бе направило лицето на тази жена, още когато я бе видял само на портрет; ала дори това впечатление от портрета, спомняше си той, беше извънредно тежко. Месецът, който бе прекарал в провинцията и през който се виждаше с нея почти всеки ден, му беше подействувал така ужасно, че князът понякога отпъждаше от ума си дори спомена за това неотдавнашно минало. В самото лице на тази жена винаги бе имало за него нещо, което го измъчваше: разговаряйки с Рогожин, князът бе оприличил това чувство на безкрайно съчувствие и то беше истина: още когато погледна за пръв път портрета, това лице събуди у него всичките ужаси на съчувствието; чувството на състрадание и дори на страдание зарад това същество не бе напускало никога сърцето му, не го напусна и сега. Нещо повече: то беше още по-силно. И все пак обяснението, което бе дал на Рогожин, не го задоволяваше; едва сега, в този миг, когато тя неочаквано се появи, той разбра може би с непосредния си усет какво липсваше на това обяснение. Липсваха думите, които биха могли да изразят ужаса; да, ужаса! Сега, в този миг, той напълно го чувствуваше; имаше особени причини да бъде убеден, напълно убеден, че този жена е побъркана. Представете си, че човек, който обича една жена повече от всичко на света или предвижда възможността от такава любов, изведнъж види тази жена във вериги, зад желязна решетка, под пръчката на пазача — ето какво горе-долу беше чувството, което изпитваше сега князът.

— Какво става с вас? — бързо му пошепна Аглая, като го гледаше и наивно го дърпаше за ръката.

Той извърна към нея глава, изгледа я и видя, че в черните й очи блести някакъв пламък, който в този момент не можеше да си обясни. Помъчи се да й се усмихне, но изведнъж, сякаш в миг я забрави, пак отмести погледа си надясно и пак почна да следи необикновеното си видение. В този момент Настасия Филиповна минаваше край самите столове на госпожиците. Евгений Павлович продължаваше да разправя на Александра Ивановна някаква история, която сигурно беше много смешна и интересна, говореше бързо и оживено. Князът си спомняше по-късно, че Аглая бе казала изведнъж с полушепнещ глас: „О, каква…“

Неопределена и недоизказана фраза; в един миг Аглая се въздържа и не прибави нищо повече, но това беше вече достатъчно. Настасия Филиповна, която минаваше, като че ли без да забелязва никого, изведнъж се обърна към тях и сякаш едва сега съгледа Евгений Павлович.

— О-хо! Гледай къде бил! — извика тя, като изведнъж се спря. — Или не можеш го откри, когото и да пращаш да го търси, или като че нарочно ще го намериш там, дето най-малко очакваш… А пък аз мислех, че си там… у вуйчо си!

Евгений Павлович почервеня, погледна разярен Настасия Филиповна и побърза да отмести очи от нея.

— Какво? Нима не знаеш? Представете си, той още не знае! Застрелял се е! Тази сутрин вуйчо ти се е застрелял! Преди малко ми казаха, в два часа; сега половината град го знае; казват, че триста и петдесет хиляди рубли на държавата злоупотребил, а други казват: петстотин. А пък аз смятах, че все ще ти остави наследство; всичко изпапал. Много развратно старче беше… Хайде сбогом, bonne chance[2]! Наистина ли няма да заминеш? Ей, че навреме си даде оставката, хитрецо! Но какви глупости говоря аз? Знаел си, предварително си знаел: може би още вчера си знаел…

— Сега вече не можеше да има никакво съмнение, че с нахалната си натрапчивост и с парадирането на познанството си и несъществуващата интимност Настасия Филиповна преследваше някаква цел. В първия момент Евгений Павлович мислеше да се измъкне някак без много шум, като не обърне никакво внимание на оскърбителката. Ала думите й го поразиха като гръм; щом чу за смъртта на вуйчо си, той побледня като платно и се обърна към Настасия Филиповна, която му съобщи това. В този момент Лисавета Прокофиевна бързо стана от мястото си и като повлече всички подире си, едва не побягна оттам. Останаха за секунда само княз Лев Николаевич, сякаш в нерешителност, и Евгений Павлович, още недошъл на себе си. Ала Епанчини не бяха отминали и двадесетина крачки, когато избухна страшен скандал.

Офицерът, който беше голям приятел на Евгений Павлович и бе разговарял с Аглая, беше донемайкъде възмутен.

— Камшик трябва да играе тук, няма други средства да се справиш с тая твар! — почти високо каза той. (Изглежда, че от по-рано бе посветен в работата на Евгений Павлович.)

В един миг Настасия Филиповна се обърна към него. Очите й светнаха; тя се втурна към един млад човек, който бе застанал на две крачки от нея и когото тя не познаваше, изтръгна бързо от ръцете му тънкото тръстиково бастунче и с все сила удари оскърбителя по лицето. Всичко това стана в един миг… Офицерът разярен се нахвърли върху Настасия Филиповна, около която ги нямаше вече двамата й придружители; приличният господин на средна възраст бе успял вече да офейка, а пийналият бе застанал настрана и се заливаше от смях. След една минута без съмнение щеше да дойде полиция, но дотогава Настасия Филиповна зле щеше да си изпати, ако не беше й дошла неочаквана помощ: князът, който също стоеше на две крачки от нея, сполучи да хване изотзад ръцете на офицера. Той изтръгна едната си ръка и го блъсна силно в гърдите; князът отхвръкна на около три крачки и падна върху един стол. Ала Настасия Филиповна имаше вече до себе си двама нови защитника. Пред нападателя-офицер стоеше боксьорът, автор на известната на читателя статия и деен член на бившата рогожинска банда.

— Келер! Запасен поручик — представи се той надменно. — Ако желаете да се бием без оръжие, капитане, то аз, като защитник на слабия пол, съм на вашите услуги; ненадминат съм в английския бокс. Не се блъскайте, капитане; съчувствувам ви за кървавата обида, но не мога да позволя юмручна разправа с жена пред очите на публиката. А ако желаете да уредим работата по друг начин, както подобава на един бла-а-агороден човек, то вие естествено трябва да ме разберете, капитане…

Но капитанът се беше вече съвзел и не го слушаше. В този момент от тълпата излезе Рогожин, хвана бързо Настасия Филиповна под ръка и я отведе. Той също изглеждаше ужасно развълнуван, беше бледен и трепереше. Отвеждайки Настасия Филиповна, той успя все пак да се изсмее злобно в очите на офицера и с вид на тържествуващ дюкянджия да каже:

— Така-а! Намери ли си майстора! Разкървави си муцуната!

След като се съвзе и разбра напълно с какви хора има работа, офицерът (закривайки впрочем лицето си с кърпичка) се обърна вежливо към княза, който се беше вече изправил:

— Княз Мишкин ли, с когото имах удоволствието да се запозная?

— Тя е луда! Побъркана! Уверявам ви! — отговори князът с разтреперан глас, като, кой знае защо, протегна машинално към него треперещите си ръце.

— Аз не мога, разбира се, да се похваля с такива сведения, но необходимо ми е да знам вашето име.
/.../
https://chitanka.info/text/15685-idiot/31#textstart
Откъс от трета част на великия роман на Достоевски

ПП:
 Продължавам да чета "Идиот". Паралелно с още две книги... Мисля, че дори хиляди наши и чуждестранни идиоти не струват повече от княз Мишкин...



Тагове:   княз,   идиот,   Достоевски,   мишкин,   аглая,


Гласувай:
14


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. raders - :) Много странно решение да се пу...
03.02.2023 19:22
:) Много странно решение да се публикува Достоевски на това място. Даже като техническо изпълнение, въпреки, че файлът с текста вероятно може да бъде намерен в мрежата.
цитирай
2. dobrodan - Не знам защо си го причиняваш :):):).
03.02.2023 21:29
Това е четивно колкото Балзак :). На третата страница забравяш какво си прочел в предишните две. Е, щом ти харесва?
цитирай
3. kvg55 - mt46,
03.02.2023 23:04
Княже, княже, що ти трябваше да се връщаш у дома?
цитирай
4. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/31#textstart
03.02.2023 23:22
III
Инцидентът в казиното докара почти в ужас и майката, и дъщерите. Разтревожена и развълнувана, Лисавета Прокофиевна буквално едва ли не тичаше с дъщерите си през целия път до вкъщи. Според нейните възгледи и разбирания в този инцидент бяха станали и се бяха разкрили твърде много неща, така че въпреки объркаността и уплахата й, в главата й вече се зараждаха решителни мисли. Ала и всички разбираха, че беше станало нещо особено и че може би, и то за щастие, почва да се разбулва някаква необикновена тайна. Въпреки предишните уверения и обяснения на княз Шч. „сега се видя истинският лик“ на Евгений Павлович, той бе изобличен, демаскиран и „излязоха наяве връзките му с тази твар“. Така мислеше Лисавета Прокофиевна и дори двете й по-големи дъщери. Ползата от това заключение беше тая, че се натрупаха още повече загадки. Макар и да се възмущаваха донякъде, задето майка им се беше уплашила толкова силно и така открито бягаше, в първия момент на смущението девойките не се решаваха да я безпокоят с въпроси. Освен това, кой знае защо, им се струваше, че сестра им Аглая Ивановна може би знае по тази работа повече, отколкото те и майка им. Княз Шч. беше също така мрачен като нощ и също много замислен. През целия път Лисавета Прокофиевна не му каза нито дума, но и той, изглежда, не забеляза това. Аделаида се опита да му зададе въпроса: „За какъв вуйчо говореха преди малко и какво се е случило в Петербург?“ Но с най-кисела физиономия той й измърмори в отговор нещо много неопределено за някакви сведения и че всичко това е, разбира се, измислица. „Няма никакво съмнение!“ — отвърна Аделаида и повече не попита за нищо. Аглая пък се беше успокоила извънредно много и само забеляза по пътя, че много бързат. Веднъж тя се обърна и видя княза, който бързаше да ги настигне. Тя се усмихна подигравателно и вече не се обърна към него.

Най-сетне почти до самата вила те срещнаха Иван Фьодорович, който, току-що върнал се от Петербург, идеше насреща им. Първата му дума беше да запита за Евгений Павлович. Но съпругата му го отмина свирепо, без да отговори и дори без да го погледне. По очите на дъщерите и на княз Шч. той веднага позна, че в къщи е имало буря. Ала и преди да забележи това, по лицето му бе изписана някаква необикновена тревога. Той хвана тутакси под ръка княз Шч., спря го пред пътната врата и почти шепнешком размени с него няколко думи. По тревожния вид и на двамата, когато се изкачваха после на терасата и отидоха при Лисавета Прокофиевна, можеше да се предположи, че те бяха научили някаква извънредна новина. Малко по малко всички се събраха горе в стаята на Лисавета Прокофиевна и на терасата остана единствено само князът. Той седеше в един ъгъл и сякаш чакаше нещо; впрочем и сам той не знаеше какво търси тук; и през ум не му минаваше да си отиде, като вижда суматохата в къщата; човек би рекъл, че той е забравил цялата вселена и е готов да седи две години поред, където и да го сложат. Отгоре до него достигаха от време на време отзвуци на тревожен разговор. Самият той не би могъл да каже колко време бе седял тук. Стана късно и съвсем се стъмни. Изведнъж на терасата се яви Аглая; тя изглеждаше спокойна, но малко бледа. Щом видя княза, когото явно не очакваше да види тук, седнал на стол в ъгъла, тя се усмихна някак учудено.

— Какво правите тук? — попита тя, като се приближи до него.

Князът, смутен, смотолеви нещо и скочи от стола; но Аглая начаса седна до него, той също зае мястото си. Тя го изгледа с бърз, но внимателен поглед, след това погледна през прозореца някак съвсем разсеяно и после пак втренчи очи в него. „Може би й се иска да се засмее — помисли князът, — не, не, ако беше така, тя нямаше да се въздържа.“

— Искате ли да пиете чай? — попита тя след известно мълчание. — Ще кажа да ви донесат.

— Не… Не знам…

— Как така не знаете пие ли ви се, или не! Да не забравя, кажете ми: ако някой ви обяви дуел, какво ще направите? Още одеве исках да ви попитам.

— Ала… кой… никой няма намерение да ми обявява дуел.

— Но ако това стане, много ли ще се изплашите?

— Струва ми се, че… много ще се изплаша.

— Сериозно? Значи, сте страхливец?

— Не; може би не съм. Страхливец е оня, който се бои и бяга; а който се бои и не бяга, той още не е страхливец — каза усмихнат князът, като помисли малко.

— А вие няма ли да избягате?

— Може би няма да избягам — засмя се най-после той на въпросите на Аглая.

— Макар че съм жена, аз не бих избягала за нищо на света — забеляза тя едва ли не обидено. — Впрочем вие сигурно ми се смеете и правите обикновените си гримаси, за да станете по-интересен; кажете ми: обикновено от дванадесет крачки ли се стреля на дуел? А някои и от десет? Ще рече, сигурен си, че ще бъдеш или убит, или ранен?

— На дуелите май рядко улучват.

— Как рядко? Та нали убиха Пушкин.

— Това може би е случайност.

— Съвсем не е случайност; това е било дуел на смърт и го убиха. — Куршумът е попаднал много ниско, а Дантес се е целил сигурно някъде по-високо, в гърдите или главата; никой не се цели там, дето той е попаднал, значи, куршумът е улучил Пушкин по-скоро случайно, по погрешка. Това ми го казаха хора, които разбират.

— А аз приказвах веднъж с един войник и той ми каза, че когато се пръснат във вериги за стрелба, уставът изрично им повелява да се целят от кръста надолу, така е и казано в устава: „от кръста надолу“. Значи, заповядано им е да стрелят не в гърдите или в главата, а изрично от кръста надолу. По-късно питах и един офицер и той ми каза точно същото.

— Така е, ако е от далечно разстояние.

— А вие знаете ли да стреляте?

— Никога не съм стрелял.

— Мигар и пистолет не знаете да заредите?

— Не знам. Тоест знам как трябва да се направи, но никога не съм зареждал.

— Е, значи, не знаете, защото за това се иска практика! Тогава слушайте и запомнете добре: първо ще купите хубав барут за пистолет, не влажен (казват, че трябва да не бъде влажен, а съвсем сух), да бъде също ситен, такъв ще поискате, а не барут за топове. Колкото до куршумите, казват, че трябвало сам човек да ги излива. Вие имате ли пистолет?

— Не, и не ми трябва — засмя се изведнъж князът.

— Ей, че глупост! Непременно си купете, и то хубав, френска или английска марка, казват, че те били най-добрите. След това вземете от барута, колкото да напълните един напръстник, а може и два, и го изсипете в цевта на пистолета. По-добре е повечко. Натъпчете го с дреб (не знам защо, но трябвало, казват, непременно с дреб), може да го извадите от някой дюшек или от пролуки на врати, които понякога запушват с дреб. Ще сложите куршума само след като сте пъхнали дреба — чувате ли, първо барута, а след това куршума, иначе няма да гръмне. Защо се смеете? Искам да стреляте всеки ден по няколко пъти и непременно да се научите да улучвате целта. Ще го направите ли?

Князът се смееше; Аглая тропна ядосано с крак. Сериозният й вид при подобен разговор бе учудил донякъде княза. Той чувствуваше смътно, че би трябвало да попита нещо, да зададе някакви въпроси — във всеки случай нещо по-сериозно от това как се зареждат пистолети. Но всичко това бе изхвръкнало от ума му и той съзнаваше само, че тя е седнала пред него, а той я гледа и в този момент му беше почти безразлично, за каквото и да заприказваше тя.

Най-после от горния етаж слезе на терасата Иван Фьодорович; той отиваше някъде и изглеждаше намръщен, угрижен и твърдо решен на нещо.

— А, Лев Николаич, ти ли си… Къде по това време? — попита той, въпреки че Лев Николаевич нямаше никакво намерение да мърда от мястото си. — Да вървим, имам да ти казвам нещичко.

— Довиждане — каза Аглая и подаде ръка на княза.

На терасата беше вече доста тъмно и князът не би могъл да разгледа много ясно в този миг лицето й. След една минута, когато излизаше вече заедно с генерала от вилата, изведнъж той се изчерви силно и здраво стисна дясната си ръка.

Излезе, че пътят и на двамата беше един и същ; въпреки късния час Иван Фьодорович бързаше да отиде при някого, за да поприказва по някаква работа. Ала междувременно той заприказва изведнъж с княза, бързо, тревожно, доста несвързано, като често споменаваше в приказките си името на Лисавета Прокофиевна. Ако князът можеше да бъде в този момент по-внимателен, може би щеше да се досети, че Иван Фьодорович иска между другото да изкопчи нещо и от него или по-скоро направо и открито да го попита за нещо, но все не сполучва да засегне същината на въпроса. За свой срам князът беше толкова разсеян, че отначало дори нищо не слушаше и когато генералът се спря пред него, за да му зададе някакъв парлив въпрос, той бе принуден да признае, че нищо не разбира.

Генералът вдигна рамене.

— Някакви особени хора сте станали вие всички, във всяко отношение — заприказва пак той. — Казвам ти, че съвсем не разбирам идеите и тревогите на Лисавета Прокофиевна. Изпаднала е в истерия, плаче, казва, че са ни посрамили и опозорили. Кой? Как? С кого? Кога и защо? Признавам, аз имам вина (това си признавам), голяма вина, но коварните замисли на тази… неспокойна жена (която при това се държи и лошо) могат да бъдат ограничени най-после от полицията и аз още днес имам намерение да се видя с някои хора и да предупредя. Всичко може да се нареди спокойно, кротко, дори любезно, с познанства и без всякакъв скандал. Съгласен съм също, че бъдещето гъмжи от събития и че много неща остават неизяснени; тук има и интрига; но ако тук не знаят нищо, а там не могат нищо да обяснят, ако аз не съм чувал, ти не си чувал, трети, четвърти, пети също не е чувал нищо, питам те, кой най-после е в течение на работата? Как според тебе да се обясни това, освен че всичко е полумираж, нереалност, нещо като, да речем, светлината на луната… или като други призраци.

— Тя е побъркана — смънка князът, като си припомни изведнъж с болка всичко, случило се през деня.

— Да го приемем, ако говориш за същата. И мене също ми е идвала почти същата мисъл и си заспивах спокойно. Но сега виждам, че в къщи разсъждават по-правилно и аз не вярвам да е побъркана. Да речем, че тази жена не е със здрав разум, но не само не е безумна, но дори е хитра. Днешната нахална постъпка по отношение на Капитон Алексеич най-добре го доказва. Тя действува мошенически или най-малкото езуитски, за да постигне точно определена цел.

— Кой е тоя Капитон Алексеич?

— Ах, Боже мой, Лев Николаич, ти нищо не слушаш. Нали бях започнал да ти говоря за Капитон Алексеич; толкова съм сащисан, че дори и сега ми треперят ръцете и краката. Затова се и забавих днес в града. Капитон Алексеич Радомски, вуйчо на Евгений Павлович…

— Е, та! — извика князът.

— … се е застрелял тази сутрин, на разсъмване, в седем часа. Почтено старче, седемдесетгодишен, епикуреец — и точно както е казала тя, — злоупотребил е държавни пари, значителна сума!

— Но откъде е могла…

— Да узнае ли? Ха-ха! Ами че нали щом се е появила тя и около ней се е образувал цял щаб. Знаеш ли какви личности я посещават сега и ламтят „за честта да се запознаят“. Нищо чудно, ако е могла да научи днес нещо от познати, дошли от града, защото сега цял Петербург вече знае, както впрочем и половината Павловск, ако не вече и цял Павловск. Но каква тънка забележка е направила за мундира, както ми разправиха, тоест колко навреме Евгений Павлич успял да си подаде оставката! Ей, че пъклен намек! Не, това не говори за лудост. Аз, разбира се, се отказвам да вярвам, че Евгений Павлич е могъл да знае предварително за катастрофата, тоест, че тя ще стане на тая дата, в седем часа и така нататък. Но той е могъл да предчувствува всичко това. А пък аз, княз Шч. и всички ние се надявахме, че на всичко отгоре той ще му остави наследство! Ужас! Ужас! Впрочем разбери ме добре, аз не обвинявам в нищо Евгений Павлич, бързам да ти го обясня, но все пак тук има нещо подозрително. Княз Шч. е страшно поразен. Всичко това ни сполетя някак странно.

— Но какво подозрително има в поведението на Евгений Павлич?

— Нищо! Държал се е най-благородно. Аз не намеквам за нищо. Личното му състояние, смятам, не е засегнато. Лисавета Прокофиевна, разбира се, не иска и да чуе за него… Но главното — всички тези семейни катастрофи или по-скоро казано, всички тези спречквания, дори не знаеш какво име да им дадеш… Ти всъщност си приятел на семейството, Лев Николаич — та представи си, току-що узнахме, макар че още не е сигурно, че уж преди повече от месец Евгений Павлич се обяснил на Аглая и уж получил от нея категоричен отказ.

— Не може да бъде! — извика с жар князът.

— Но мигар ти знаеш нещо? — трепна от учудване генералът и остана като закован на мястото си. — Виждаш ли, драги мой, аз може би ненужно и неприлично се разприказвах пред тебе, но то е, защото ти си… ти си… може да се каже, такъв един човек. Дали ти не знаеш нещо особено?

— Нищо не знам… за Евгений Павлич — смънка князът.

— И аз не знам! Мене… мене, драги, на всяка цена искат да ме заровят в земята, да ме погребат и хич не искат да разберат, че това е тежко за един човек и че аз няма да го понеса. Такава ужасна сцена се разигра преди малко! Казвам ти го като на роден син. А най-важното, Аглая като че се смее на майка си. За това, че тя уж отказала на Евгений Павлич преди около месец и че помежду им имало доста решително обяснение, ни казаха сестрите й като предположение… впрочем сериозно предположение. Но нали тя е едно такова самоволно и фантастично създание, че просто не можеш нищо да кажеш! Тя притежава всичките възвишени, всичките блестящи качества на сърцето и ума, всичко това го има, приемам, но е толкова капризна и подигравателна — с една дума, дяволски характер и отгоре на това със своите фантазии. Преди малко се присмя в очите на майка си, на сестрите си, на княз Шч.; за мене да не говорим, рядко не ми се присмива, но нали знаеш колко я обичам аз, обичам дори подигравките й — и затова, струва ми се, туй дяволче особено ме обича, тоест повече от всички други. Басирам се, че и у тебе е намерила вече на какво да се подиграе. Преди малко ви сварих да приказвате след бурята, която избухна горе: тя седеше с тебе, сякаш нищо не е било.

Князът се изчерви ужасно и стисна дясната си ръка, но не каза нищо.

— Скъпи ми, добри ми Лев Николаич! — с чувство и с жар каза изведнъж генералът. — Аз… и дори самата Лисавета Прокофиевна (която впрочем пак е почнала да те хока, а заедно с тебе и мене зарад тебе, само че не разбирам защо), ние все пак те обичаме, искрено те обичаме и те уважаваме въпреки всичко, въпреки че това може би не личи. Но съгласи се, скъпи приятелю, сам се съгласи каква внезапна загадка и каква мъка е да чуеш, когато изведнъж това хладнокръвно дяволче (защото тя бе застанала пред майка си и се преструваше на дълбоко възмутена от всички наши въпроси, най-вече от моите, защото, дявол да го вземе, аз проявих глупост, хрумна ми да се покажа строг като глава на семейство — няма що, проявих глупост), ей тъй това хладнокръвно дяволче изведнъж с подигравка ти заявява, че тази „побъркана“ (така се изрази тя и аз се учудих, като я чух да повтаря твоите думи: „Нима не можахте, казва, да се, сетите досега“), че тази побъркана „си е втълпила в главата да ме ожени на всяка цена за княз Лев Николаевич и затова гледа да прогони Евгений Павлич от къщата ни…“ Това каза само; не даде никакво друго обяснение и прихна да се смее, а ние останахме със зинали уста, докато тя тръшна вратата и излезе. После ми разправиха за днешния инцидент с нея и с тебе… и… и… слушай, скъпи княже, ти не си докачлив човек и си много умен, забелязал съм го, но… не се сърди, ако ти кажа, че тя ти се присмива. Бога ми! Като дете ти се присмива и затова ти не й се сърди, но това е положително така. Не мисли кой знае какво — тя просто се шегува и с тебе, и с всички нас, от безделие. Хайде сбогом! Нали знаеш нашите чувства? Нашите искрени чувства към тебе? Те са неизменни, никога нищо не може да ги измени… но… аз трябва да се отбия тук, довиждане! Рядко съм се пържил така на тиган (тъй ли се казваше?), както сега… И това ми било летуване!

Когато остана сам на кръстопътя, князът се огледа, прекоси бързо улицата, приближи се до осветения прозорец на една вила, разгъна едно малко листче, което бе стискал силно в дясната си ръка през всичкото време, докато говореше с Иван Фьодорович, и прочете под слабите лъчи на светлината:

„Утре в седем часа сутринта ще бъда на зелената пейка в парка и ще ви чакам. Реших да говоря с вас по един извънредно важен въпрос, който пряко ви засяга.

P.S. Надявам се, че няма да покажете никому тази записка. Макар че ми е съвестно да ви правя такава поръка, аз реших, че си я заслужавате и я написах, като се червях от срам за вашия смешен характер.

PP. SS. Това е същата зелена пейка, която днес ви показах. Трябва да се срамувате, че бях принудена и това да прибавя.“

Записката беше написана набърже и сгъната небрежно, най-вероятно миг преди да дойде Аглая на терасата. С неописуемо вълнение, което стигаше до уплаха, князът пак стисна силно записката в ръката си и побърза да се дръпне от светлината на прозореца като изплашен крадец; но при това движение изведнъж се сблъска здравата с един господин, който беше точно зад него.

— Аз ви следя, княже — каза господинът.

— Вие ли сте, Келер? — извика князът учудено.

— Търся ви, княже. Чаках ви пред вилата на Епанчини, дето не можех, разбира се, да вляза. Вървях по петите ви, докато бяхте с генерала. На вашите услуги съм, княже, разполагайте с Келер. Готов съм да се жертвувам и дори да умра, ако потрябва.

— Но… защо?

— Ами че сигурно ще ви извикат на дуел. Този поручик Моловцов, аз го познавам, тоест не лично… няма да понесе оскърблението. На хора като мене и Рогожин той, разбира се, гледа като на измет, и то може би с право, така че единствен вие ще трябва да отговаряте. Ще трябва да се плаща за счупеното, княже. Чух, че събирал сведения за вас и сигурно още утре неговият приятел ще дойде у вас, а може би вече чака. Ако ми направите честта да ме изберете за секундант, аз съм готов да си дам и живота за вас; затова ви търсех, княже.

— Значи, и вие ми говорите за дуел! — разсмя се изведнъж князът за най-голяма изненада на Келер. Заливаше се от смях. Келер, който наистина бе стоял като на тръни, докато не изпълни желанието си да се предложи за секундант, почти се обиди, като гледаше колко весело се смее князът.

— Но вие, княже, му хванахте днес ръцете. Един благородник мъчно може да понесе това, още по-малко публично.

— А той ме блъсна в гърдите! — извика князът, смеейки се. — Няма защо да се бием! Аз ще се извиня пред него и ще се свърши всичко. А ако трябва да се бием, ще се бием! Нека стреля; аз дори го искам. Ха-ха! Сега аз знам да зареждам пистолет! Вие знаете ли да зареждате пистолет, Келер? Най-напред трябва да се купи барут за пистолет, който да не е влажен и едър, какъвто употребяват за топовете; след това първо трябва да се тури барутът, да се извади от някоя врата дреб и после вече да се вкара куршумът, но не куршумът преди барута, защото няма да гръмне. Чувате ли, Келер: защото няма да гръмне. Ха-ха! Не е ли това великолепно доказателство, приятелю Келер? Ах, Келер, знаете ли, че ей сега ще ви прегърна и целуна? Ха-ха-ха! Как стана така, че днес изведнъж изникнахте пред мене? Елате някой ден, но по-скоро, у дома да пием шампанско. Всички ще се напием! Знаете ли, че аз имам дванадесет бутилки шампанско в зимника на Лебедев? Лебедев ми го продаде „оказион“ завчера, още на другия ден, след като се преместих у него, купих ги всичките! Ще събера цялата компания! Кажете, вие ще спите ли тази нощ?

— Както всяка нощ, княже.

— Тогава приятни сънища! Ха-ха!

Князът прекоси улицата и изчезна в парка, като остави Келер замислен и малко учуден. Той не беше виждал още княза в такова особено настроение, пък и никога не можеше да си го представи така.

„Може би е в треска, защото е нервен човек и всичко това му е подействувало, но той, разбира се, няма да се уплаши. Такива като него не се плашат, Бога ми! — мислеше Келер. — Хм, шампанско! Все пак интересно известие. Дванадесет бутилки, цяла дузинка; няма що, доста порядъчен гарнизон. Обзалагам се, че Лебедев е взел от някого като залог това шампанско. Хм… но този княз е доста мил; вярно, обичам такива хора; ала няма време за губене и… щом има шампанско, тъкмо сега е моментът…“

Че князът беше като в треска, това бе наистина вярно.

Той се скита дълго из тъмния парк и най-после „се усети“, че се разхожда по една и съща алея. В съзнанието му бе останал споменът, че по тази алея бе минал вече тридесет-четиридесет пъти напред-назад между пейката и едно старо дърво, което беше високо и се виждаше от около сто крачки. Но дори да искаше, не би могъл да си спомни какво бе мислил, докато се разхождаше почти цял час из парка. Впрочем неволно осъзна една мисъл, която го накара изведнъж да избухне в смях; макар че нямаше защо да се смее, все го избиваше на смях. Дойде му на ум, че предположението за дуела е могло да се породи не само в главата на Келер и че следователно обяснението как се зарежда пистолет може би не е случайно… „Гледай ти! — спря се той, озарен изведнъж от друга мисъл. — Преди малко, когато слезе на терасата и ме намери в ъгъла, тя се учуди много, че ме вижда там; смя се силно… предложи ми чай; а нали в това време записката е била вече в ръцете й, ще рече, знаела е със сигурност, че съм на терасата. Тогава защо се учуди? Ха-ха-ха!“

Той извади записката от джоба си и я целуна, но веднага се спря и се замисли.

„Колко е чудно това! Колко е чудно!“ — каза той след минута дори с някаква тъга: в моменти, когато чувствуваше голяма радост, винаги му ставаше тъжно, без сам да знае защо. Той се огледа втренчено наоколо и се зачуди, че е дошъл на това място. Почувствува голяма умора, приближи се до пейката и седна. Около него беше необикновено тихо. Музиката бе престанала да свири. Може би нямаше вече никой в парка; естествено минаваше единадесет и половина. Нощта беше тиха, топла, светла — петербургска нощ в началото на юни, но в гъстия сенчест парк, в алеята, дето се намираше, беше вече почти съвсем тъмно.

Ако в този момент някой му кажеше, че е влюбен, страстно влюбен, щеше да отхвърли тази мисъл с учудване и може би дори с негодувание. А ако този някой прибавеше, че записката на Аглая е любовна записка, определяне на любовна среща, той щеше да умре от срам за предположението на този човек и може би щеше да му обяви дуел. Всичко това беше напълно искрено и той нито веднъж не се усъмни и не допусна ни най-малка „двойна“ мисъл за възможността да бъде обичан от тази девойка или дори за възможността той да я обича. Той би сметнал за нещо чудовищно възможността да бъде обичан „такъв човек като него“. Струваше му се, че ако наистина в тая работа има нещо, то беше просто игра от нейна страна; но той всъщност беше някак твърде равнодушен към тази игра и я намираше съвсем в реда на нещата; замислен и загрижен беше за нещо съвсем друго. Той бе повярвал напълно на думите на генерала, който в своето безпокойство бе казал преди малко, че тя се присмива на всички и най-вече на него, княза. Не беше се почувствувал ни най-малко оскърбен от това; според него така и трябваше да бъде. Всичко се свеждаше за него главно в това, че утре рано заранта той пак ще я види, ще седи до нея на зелената пейка, ще я слуша да му обяснява как се зарежда пистолет и ще я гледа. Нищо повече не му трябваше. Един-два пъти той също се запита какво ли има тя да му каже и каква е тази толкова важна работа, която пряко го засяга. Той не се усъмни впрочем нито за момент, че наистина съществува такава „важна работа“, за която му определяха среща, но почти съвсем не мислеше за тази важна работа сега и дори нямаше ни най-малко желание да мисли.

Бавни стъпки изскърцаха по пясъка на алеята и го накараха да вдигне глава. Един човек, чието лице беше мъчно да се различи в тъмнината, се приближи до пейката и седна до него. Князът се премести бързо към него, почти го докосна и позна бледото лице на Рогожин.

— Знаех си, че скиташ някъде насам и дълго не те търсих — процеди през зъби Рогожин.

Те се виждаха за пръв път след срещата си в коридора на хотела. Смаян от внезапното появяване на Рогожин, князът известно време не можа да събере мислите си и в сърцето му се съживи мъчително чувство. Рогожин явно си даваше сметка за впечатлението, което беше направил; ала, макар че в първия момент беше смутен, говореше с една лекота, която изглеждаше престорена, но князът скоро доби впечатление, че в него няма нищо престорено и дори никакво особено смущение; ако в жестовете и в приказката му имаше някаква стеснителност, тя беше само външна; в душата си този човек не можеше да се промени.

— Как ме… намери тук? — попита князът, за да каже нещо.

— Научих от Келер (аз ходих и у вас), че си отишъл в парка; а, рекох си, познах.

— Какво искаш да кажеш с това „познах“? — тревожно подхвана князът изтърваната дума.

Рогожин се усмихна, но не даде обяснение.

— Получих писмото ти, Лев Николаич; напразно е всичко това… каква нужда е имало!… А сега ида от нейна страна; заръча непременно да отидеш да я видиш; имала да ти казва нещо много важно. Още днес искаше да те види.

— Ще отида утре. Сега се прибирам в къщи; ти ще дойдеш ли… у дома?

— Защо да идвам? Казах ти всичко; сбогом.

— Мигар няма да дойдеш? — тихо го попита князът.

— Чуден човек си, Лев Николаич, просто да ти се чуди човек.

И Рогожин се усмихна ядовито.

— Защо пък? Откъде ти иде сега тая злоба срещу мене? — тъжно и с жар поде князът. — Та ти сам знаеш сега, че всичко, което си мислил, е било погрешно. Впрочем аз си предполагах, че злобата ти срещу мене не е минала, и то знаеш ли защо? Защото ти посегна на живота ми и затова злобата ти не минава. Казвам ти, че помня само оня Парфьон Рогожин, с когото се побратимихме него ден, като си разменихме кръстовете; писах ти го във вчерашното писмо, за да забравиш дори да мислиш за тази лудост и да не ми говориш вече за него. Защо страниш от мене? Защо криеш ръката си? Казвам ти, че всичко, което се случи тогава, го смятам само за един момент на лудост: разбирам сега много добре състоянието ти през целия оня ден, както разбирам себе си. Това, което си бе въобразил, не съществуваше и не можеше да съществува. Защо тогава да има злоба помежду ни?

— Че ти способен ли си да изпитваш злоба! — засмя се пак Рогожин в отговор на топлите, неочаквани думи на княза. Той наистина стоеше две-три крачки настрана от него, криеше ръцете си.

— Сега вече съвсем не върви да те посещавам, Лев Николаич — прибави той бавно в заключение, сякаш казваше някаква сентенция.

— Толкова ли вече ме мразиш?

— Аз не те обичам, Лев Николаич, защо да идвам тогава при тебе? Ех, княже, ти си досущ като някое дете: поиска ли играчка, веднага трябва да му я дадеш, но то нищо не разбира. Всичко, което сега ми казваш, си го написал точно в писмото си и нима аз не ти вярвам? Вярвам на всяка твоя дума и знам, че никога не си ме лъгал и че и в бъдеще няма да ме излъжеш! И въпреки това не те обичам. Ето пишеш ми, че всичко си забравил и че помниш само Рогожин, с когото си разменил кръста си, а не оня Рогожин, който вдигна тогава нож срещу тебе. Но откъде знаеш ти моите чувства? (Рогожин пак се усмихна.) Ами че може от него ден аз нито веднъж да не съм се разкаял, а ти вече ми прати братската си прошка. Може същата вечер да съм мислил вече за съвсем друго, а за това…

— И да мисли забравил! — каза князът. — Как не! Басирам се, че веднага си взел тогава влака за Павловск да дойдеш при оркестъра и си я следил и наблюдавал в тълпата точно тъй, както го направи днес. Мислиш, че ме учуди ли? Да не беше тогава в такова състояние, в което бе способен да мислиш само за едно, може би и ножа нямаше да вдигнеш срещу мене. Аз имах тогава предчувствие още от сутринта, като те гледах; знаеш ли ти как изглеждаше? Когато си разменяхме кръстовете, точно тогава може би почна да се събужда у мене тази мисъл. Защо ме води ти тогава при старата? Надяваше се да спреш с това ръката си ли? Но не е възможно да си помислил за това, а само ей тъй си го почувствувал като мене… И двамата сме имали тогава същото чувство. Ако не беше вдигнал тогава ръка срещу мене (която Бог ти я отблъсна), с какво лице бих стоял сега пред тебе? Защото и без това аз вече те подозирах, един и същ грях сторихме и двамата! (Хайде, не се мръщи! Защо се смееш?) „Не съм се разкайвал!“ — казваш ти. Но и да си искал, може би не би могъл да се разкаеш, защото отгоре на всичко ти не ме обичаш. Да бях и като ангел невинен пред тебе, пак нямаше да ме търпиш, щом мислиш, че тя не тебе, а мене обича. Ето това е то ревността. А виж какво намислих тази седмица, Парфьон, и държа да ти го кажа: знаеш ли, че тя те обича сега може би повече от всички, и дори толкова, че колкото повече те измъчва, толкова повече те обича. Тя няма да ти го каже, но ти трябва да съумееш да го разбереш. Защо въпреки всичко тя в края на краищата ще се омъжи за тебе? Тя ще го каже един ден на тебе самия. Има жени, които дори искат да бъдат така обичани, а тя е тъкмо от тях! А твоят характер и твоята любов трябва да я смаят! Знаеш ли, че жената е способна да измъчи мъжа с жестокости и подигравки и нито веднъж да не почувствува угризение на съвестта, защото всеки път, като те гледа, ще си казва: „Измъчвам го сега до смърт, но затова пък после ще го възнаградя с любовта си…“

Рогожин изслуша княза докрай и прихна да се смее.

— Ама и ти самият, княже, да не си попаднал на такава? Чух някои неща за тебе, дали са верни?

— Какво, какво си могъл да чуеш? — трепна изведнъж князът и спря извънредно смутен.

Рогожин продължи да се смее. Той бе изслушал княза с известно любопитство, а може би и с известно удоволствие; радостното и горещо увлечение на княза го смая и ободри.

— Пък не само чух, но и сам виждам сега, че е вярно — прибави той, — че кога си говорил ти така, както сега? Та тия приказки съвсем като че ли не са твои. Ако не бях чул подобни неща за тебе, нямаше и да дойда да те търся чак тук в парка, и то в полунощ.

— Съвсем не те разбирам, Парфьон Семьонич.

Още отдавна тя ми разправяше за тебе, а днес и лично се уверих, като те видях да седиш на концерта до оная. Тя ми се кълна, и вчера, и днес ми се кълна, че ти си влюбен като котка в Аглая Епанчина. За мене, княже, от това ни по-топло, ни по-студено, а и не е моя работа: ако ти си я разлюбил, тя още не те е разлюбила. Нали знаеш, че тя иска на всяка цена да те ожени за другата, такъв обет е дала, хе-хе! „Без това нящо — казва — няма да се омъжа за тебе, те в черквата и ние в черквата.“ Какво значи това, не мога да разбера и никога не съм разбирал: или те обича безгранично, или… щом те обича, защо ще иска да те жени за друга? Казва ми още: „Искам да го видя щастлив“, значи, обича те.

— Казвал съм ти и ти писах, че тя… не е с ума си — каза князът, след като изслуша с мъка Рогожин.

— Господ знае! В това ти може би се лъжеш… впрочем днес, когато я заведох от концерта в къщи, тя ми определи деня: „Ние ще се оженим сигурно след три седмици — казва, — ако не и по-рано“; закле се, свали иконата и я целуна. Така че, княже, сега от тебе зависи работата, хе-хе!

— Всичко това е бълнуване! Това, което ми говориш, никога, никога няма да стане! Утре ще дойда да ви видя…

— Как можеш да казваш, че е луда? — забеляза Рогожин. — Защо за всички други е с ума си, а само за тебе е побъркана? Как тогава ще пише писма там? Ако е луда, там също биха забелязали по писмата.

— Какви писма? — попита уплашен князът.

— Пише там, на другата, а тя ги чете. Нима не знаеш? Тогава ще узнаеш; сигурно тя самата ще ти ги покаже.

— На това не може да се вярва! — извика князът.

— Ех и ти, Лев Николаич, малко ги разбираш още тези работи, доколкото виждам, едва сега започваш. Почакай: и своя собствена полиция ще почнеш да поддържаш, и сам ще караулиш ден и нощ, и всяка стъпка, която направят, ще знаеш, ако само…

— Стига и не ми говори никога вече за това! — извика князът. — Слушай, Парфьон, малко преди да дойдеш, се разхождах тук и изведнъж почнах да се смея, без да знам защо, а то било, защото се сетих, че сякаш нарочно утре е моят рожден ден. Сега наближава дванадесет часът. Ела да посрещнем тоя ден! Имам вино, ще пием, ти ще ми пожелаеш това, което аз сам не знам сега да си пожелая, и то тъкмо ти трябва да ми го пожелаеш, а пък аз ще ти пожелая пълно щастие. Ако не искаш, върни ми кръста! Ти нали не ми го прати на другия ден! Нали е на шията ти? И сега го носиш?

— На шията ми е — каза Рогожин.

— Тогава да вървим. Не искам да посрещам новия си живот без тебе, защото за мене започна нов живот! Ти не знаеш ли, Парфьон, че днес започна новият ми живот?

— Сега сам виждам и знам, че е започнал; и на нея ще го кажа. Ти не си съвсем на себе си, Лев Николаич!
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/32#textstart
03.02.2023 23:27
— Ето една коварна и иронична мисъл, предизвикателна мисъл! — със страст поде Лебедев парадокса на Евгений Павлович. — Ала тази мисъл е вярна, макар че я изказахте с цел да подбудите противниците да се сбият! Защото вие, светски шегобиец и кавалерист (макар и не без способности), сам не знаете колко е дълбока и вярна вашата мисъл! Да, господине! Законът за саморазрушението и законът за самосъхранението са еднакво силни за човечеството! Дяволът еднакво ще си служи и с двата, за да властвува над човечеството до незнайни още за нас времена. Вие се смеете? Вие не вярвате в дявола? Невярването в дявола е френска мисъл, повърхностна мисъл. Знаете ли вие кой е дяволът? Знаете ли името му? И без да знаете дори името му, вие по примера на Волтер се присмивате на вида му, на копитата, опашката и рогата му, измислени от вас; защото нечистият дух е велик и страшен дух, но няма копита и рога, които вие сте му измислили. Но не става за него въпрос сега!…

— Откъде знаете, че не става за него въпрос сега? — извика изведнъж Иполит и се засмя до припадък.

— Ето една умна и загатваща мисъл! — похвали го Лебедев. — Ала все пак не е там работата. Въпросът за нас е да знаем дали не са отслабнали „източниците на живота“ чрез развитието…

— На железниците ли? — извика Коля.

— Не на железниците, малко, но пламенно момче, а на цялата онази тенденция, на която могат да послужат железниците, така да се каже, за образец, за художествено изображение. Бързат, шумят, тракат и усилват хода за щастието, казват, на човечеството! Един мислител, оттеглил се от света, се оплаква: „Човечеството става много шумно и индустриално за сметка на душевното си спокойствие.“ — „Нека, но тракането на каруците, които возят хляб на гладуващото човечество, може би струва повече от душевното спокойствие“ — отговаря му тържествуващо друг мислител, който пътува навред, и надменно го отминава. Но аз, мръсният Лебедев, не вярвам на каруците, които возят хляб на човечеството! Защото, ако не ги направлява една морална идея, тези каруци, които носят хляб на цялото човечество, могат съвсем хладнокръвно да отнемат насладата от хляба, който носят на значителна част от човечеството, както се е случвало вече…

— Каруците ли са, които могат хладнокръвно да отнемат? — обади се един.

— Както се е случвало вече — потвърди Лебедев, без да обърне внимание на въпроса, — човечеството е имало вече приятел: Малтус[2]. Но всеки приятел на човечеството с несигурни нравствени основи е людоед на човечеството. И то аз не казвам нищо за неговата суетност, защото, ако засегнете суетността на когото и да е от тези безбройни приятели на човечеството, той ще бъде готов веднага да запали света от четирите му краища, за да задоволи дребнавата си отмъстителност — впрочем също както и всеки от нас, да си кажем правичката, както и самият аз, най-отвратителният от всички; защото аз ще бъда може би първият, който ще донесе дърва, а след това ще избяга. Но не е и там въпросът.

— Ами къде е най-после?

— Дотегна ни!

— Въпросът е в следната случка от миналите векове, защото аз съм длъжен да ви разкажа случка от миналите векове. В наше време в нашето отечество, което вие обичате, надявам се, както и аз го обичам, господа, защото съм готов да пролея за него и последната си капка кръв…

— По-нататък! По-нататък!

— В нашето отечество, също както и в Европа, общ, повсеместен и ужасен глад сполетява човечеството, доколкото може да се изчисли и доколкото не ме лъже паметта, най-много един път сега на четвърт столетие, с други думи, веднъж на всеки двадесет и пет години. Не споря за точността на цифрата, но това става сравнително много рядко.

— С какво сравнително?

— С дванадесети век и е вековете преди и след него. Защото тогава, както пишат и твърдят писателите, общ глад е сполетявал човечеството един път на две или поне на три години, така че в такива случаи човек е прибягвал дори до човекоядство, макар да го е пазил в тайна. Един такъв паразит на старини заявил доброволно и без никаква принуда, че през целия си дълъг и оскъден живот лично убил и изял в най-дълбока тайна шестдесет монаси и няколко деца — пет-шест, не повече, тоест необикновено малко в сравнение с изядените от него калугери. А що се отнася до възрастни миряни, тях, както се разбира, той никога не докосвал.
цитирай
6. mt46 - ...
03.02.2023 23:39
"Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата“ ще спаси света? Господа — извика той високо, като се обърна към всички, — князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас. Коя красота ще спаси света? Коля ми разправи това… Вие ревностен християнин ли сте? Коля казва, че вие самият се наричате християнин."
цитирай
7. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/33#textstart
03.02.2023 23:40
"... Ала аз ще прибавя, че във всяка гениална или нова човешка мисъл или просто дори във всяка сериозна човешка мисъл, която се ражда в нечия глава, винаги остава нещо, което съвсем не може да се съобщи на другите хора, ако ще да напишете цели томове и да разяснявате мисълта си тридесет и пет години; винаги ще остане нещо, което по никакъв начин няма да иска да излезе от черепа ви и ще остане завинаги у вас; и вие ще умрете, без да сте съобщили никому може би най-главното от вашата идея. Но ако и аз сега също не можах да ви кажа всичко онова, което ме мъчеше през тези шест месеца, то поне ще разберат, че съм платил много скъпо за «последното си убеждение», до което съм стигнал сега; тъкмо това смятах, че е необходимо — поради известни мои цели — да изложа в моето «Обяснение».
цитирай
8. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/34#textstart
03.02.2023 23:50
Когато станах да заключа след него вратата, изведнъж си спомних за картината, която бях видял заранта у Рогожин, над вратата на една от най-мрачните зали на къщата му. Показал ми я беше сам той, когато минавахме край нея, и, струва ми се, аз се спрях около пет минути да я гледам. Макар че бе лишена от всякаква художествена стойност, тя ме хвърли в някаква особена тревога.

Тя представляваше Христос в момента на снемането му от кръста. Ако се не лъжа, художниците имат навика да изобразяват Христос или на кръста, или след снемането му от кръста, и то винаги с необикновено хубаво лице; те гледат да запазят тази хубост дори при най-страшните му мъки. А в картината на Рогожин няма и помен от тази хубост; даден ни е истински труп на човек, понесъл безкрайни мъки още преди разпъването — рани, изтезания, бой от стражата, бой от народа, когато е носил кръста и е паднал под неговата тежест, и най-после мъките, които е изтърпял на кръста в продължение на шест часа (поне според моята сметка). Наистина това е лице на човек, току-що снет от кръста, тоест запазило още много живот и топлина; нито един мускул още не се е втвърдил, така че по лицето на умрелия дори още личи болката, като че ли и сега още то я чувствува (това е много добре схванато от художника); ала лицето не е никак пощадено; всичко в него е естествено и наистина такъв трябва да бъде трупът на който и да е човек след подобни мъки. Аз знам, че християнската църква е утвърдила още в първите векове, че страданията на Христос не са били символични, а действителни и че на кръста тялото му е било подчинено напълно на законите на природата. На картината това лице е страшно обезобразено от ударите, подпухнало, със страшни, подути и кървави синини, очите са отворени, зениците извърнати; бялото на големите отворени очи блести с някакъв мъртвешки, стъклен отблясък. Но странното е, че когато гледаш този труп на измъчен човек, поражда се един особен и интересен въпрос: ако точно такъв труп (а той непременно е трябвало да бъде точно такъв) са видели всичките му ученици, главните му бъдещи апостоли, жените, които са ходили подир него и са стояли пред кръста, всички, които са вярвали в него и са го боготворили — как са могли те да повярват при тази гледка, че тоя мъченик ще възкръсне? Тук неволно ти идва мисълта: ако толкова е ужасна смъртта и толкова силни са законите на природата, как могат да се преодолеят? Как да се надвият, когато не ги е победил сега дори оня, който, докато е бил жив, е побеждавал и природата и тя му се е подчинявала, който е извикал: «Талита куми»[4] — и девойката е станала, «Лазаре, излез» — и той излязъл от гроба? Когато гледаш тази картина, представяш си природата като някакъв грамаден, неумолим и ням звяр или по-право, много по-право е да се каже, макар и да изглежда странно — като някаква грамадна машина с най-модерно устройство, която, глуха и безчувствена, глупаво е грабнала, смачкала и глътнала едно велико и безценно същество — такова същество, което само е струвало колкото цялата природа и всички нейни закони, струвало е колкото цялата земя, която може би е била създадена единствено за да се появи това същество! Тази картина като че ли изразява тъкмо мисълта за тъмната, дръзка и безсмислено вечна сила, на която всичко е подчинено — и вие неволно добивате това впечатление. Хората, които са заобикаляли умрелия, макар че не виждаме на картината нито един от тях, трябва да са почувствували страшна мъка и смут нея вечер, която е разбила от един път всичките им надежди и почти вярата им. Сигурно са се разотишли в ужасен страх, въпреки че всички са отнесли в душата си една внушителна мисъл, която никога вече не е могла да бъде изтръгната от тях. И ако учителят можеше да види собствения си лик в навечерието на мъчението, дали щеше да отиде да го разпънат и да умре, както го е направил? И този въпрос неволно ти идва на ум, когато гледаш картината.
цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/35#textstart
04.02.2023 00:10
Тъгата му не го напускаше; искаше му се да отиде някъде, но не знаеше къде. Над главата му на едно дърво пееше птичка; той я затърси с очи между листата; изведнъж птичката хвръкна от дървото и в същия миг той си спомни за „мушицата“ в „ослепителния слънчев лъч“, за която Иполит бе писал, че и „тя знае своето място и участвува в общия хор, а само той е изхвърлен от света“. Тази фраза, която го беше смаяла още тогава, сега пак му дойде на ума. Отдавна забравен спомен се събуди в паметта му и внезапно се проясни.

Това беше в Швейцария, през първата година и дори през първите месеци на лекуването му. Тогава той изглеждаше още като същински идиот, даже не можеше да се изразява добре и понякога не разбираше какво искат от него. В един ясен, слънчев ден той отиде в планината и дълго се скита, терзан от една мъчителна мисъл, която не можеше ясно да се формулира. Пред себе си виждаше блеснало небе, долу — едно езеро, околовръст светъл и безпределен хоризонт, който няма край. Дълго гледа със свито сърце. Сега си спомни, че беше простирал ръце към тази светла, безкрайна синева и бе плакал. Измъчваше го мисълта, че е съвсем чужд на всичко това. Та какъв е този пир, какъв е този вечен велик празник, който няма свършек и към който го тегли сърцето му отдавна, открай време, от самото му детинство, без да може той да участвува в него. Всяка сутрин изгрява същото светло слънце; всяка сутрин над водопада се очертава дъга, всяка вечер най-високият връх на планината, целият в сняг, гори с пурпурен пламък там надалеч, на края на небето; всяка „мъничка мушица, която бръмчи около него в ослепителния слънчев лъч, участвува в този хор: знае своето място, обича го и е щастлива“; всяко стръкче трева расте и е щастливо! Всеки си има своя път и всеки го знае, с песен на устата тръгва и с песен на устата се връща; само той нищо не знае, нищо не разбира, нито хората, нито гласовете на природата, на всичко е чужд, изхвърлен е от света. О, той, разбира се, не можеше тогава да говори с тези изрази и да формулира така своя въпрос; страданието му беше глухо и нямо; но сега му се струваше, че всичко това бе казал и тогава, със същите тези изрази, и че всичко казано за „мушицата“ Иполит го е взел от него самия, от тогавашните му думи и сълзи. Той беше уверен в това и при тази мисъл сърцето му, кой знае защо, биеше…
цитирай
10. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/36#textstart
04.02.2023 17:56
VIII
Тя хем се смееше, хем се възмущаваше…

— Спи! Вие спяхте! — извика тя с презрение и учудване.

— Вие ли сте! — смотолеви князът, който още не бе дошъл напълно на себе си и с учудване я позна. — Ах, да! Имахме среща… аз съм заспал.

— Видях.

— Никой друг ли освен вас не ме събуди? Никой друг ли нямаше тук? Аз мислех, че тук беше… една друга жена…

— Тук е била друга жена…

Най-после той се разсъни съвсем.

— Това е било само сън — каза умислено той, — но чудно: в този момент такъв сън… Седнете.

Той я хвана за ръката и я сложи да седне на пейката; сам седна до нея и се замисли. Аглая не прекъсваше мълчанието, а само гледаше втренчено събеседника си. Той също я гледаше, но понякога така, сякаш съвсем не я виждаше пред себе си. Тя почна да руменее.

— Ах, да! — трепна князът. — Иполит се застреля!

— Кога? У вас ли? — попита тя, без много да се учуди. — Нали снощи той беше още жив, струва ми се? Как сте могли да спите тук след всичко това? — извика тя, като изведнъж се оживи.

— Но той не умря, пистолетът не гръмна.

По настояване на Аглая князът трябваше да разправи веднага, и то с най-големи подробности, всичко, което се беше случило през нощта. Тя го подканяше постоянно да разправя по-бързо, но сама го спираше с непрекъснати въпроси, и то почти всичките странични. Между другото с голямо любопитство изслуша какво бе казал Евгений Павлович и на няколко пъти дори повторно го разпитва.

— Е, стига вече, трябва да бързам — заключи тя, след като чу всичко, — имаме само един час време, защото в осем часа трябва да бъда непременно в къщи, за да не разберат, че съм идвала тук; а аз съм дошла по работа; имам да ви казвам много неща. Само че сега съвсем ме объркахте. Колкото за Иполит аз смятам, че пистолетът му наистина е трябвало да не гръмне, това повече му прилича. Но вие сигурен ли сте, че той непременно е искал да се застреля и че това не е било измама?

— Това не беше никаква измама.

— Наистина това е по̀ за вярване. Значи, там е писано да ми донесете неговата „Изповед“? А защо не я донесохте?

— Ами че той не умря. Ще му я поискам.

— Непременно я донесете, няма какво да му я искате. Това ще бъде сигурно за него много приятно, защото може би е искал да се застреля, за да прочета после изповедта му. Моля ви се, Лев Николаич, не се смейте на това, което казах, защото много е възможно така да е.

— Аз не се смея, защото сам смятам, че донякъде това е твърде възможно.

— Наистина ли? Нима също така смятате? — изведнъж ужасно се учуди Аглая.

Тя разпитваше бързо, говореше припряно, но като че ли понякога се смущаваше и често не довършваше фразата си; час по час бързаше да го предупреди за нещо; изобщо тя беше крайно разтревожена и макар че погледът й беше смел, дори някак предизвикателен, може би тя беше малко уплашена. Облечена беше в най-обикновена, всекидневна рокля, която много й отиваше. Седнала на края на пейката, тя често протреперваше и се изчервяваше. Потвърждението на княза, че Иполит се е застрелял, за да прочете тя изповедта му, много я зачуди.

— Разбира се — обясни князът, — той е искал освен вас и всички ние да го похвалим…

— Как да го похвалите?

— Тоест… как да ви кажа? Много мъчно е да се обясни. Сигурно му се е искало всички да го обградят, да му кажат, че много го обичат и уважават и да почнат да го молят настойчиво да остане жив. Много е възможно да е мислил за вас повече, отколкото за другите, защото в подобен момент спомена за вас… макар че може би сам не си е давал сметка, че мисли за вас.

— Това вече съвсем не разбирам: мислел за мене, без да си дава сметка, че мисли за мене. Впрочем, струва ми се, разбирам: знаете ли, че и аз самата, когато бях тринадесетгодишно момиченце, около тридесет пъти съм мислела да се отровя и да обясня всичко в едно писмо до родителите ми; виждах се легнала в ковчега, всички плачат над мене и се укоряват, че са били така жестоки с мене… Защо пак се смеете? — прибави бързо тя, свъсила вежди. — А вие за какво мислите, когато се усамотите с мечтите си? Може би се виждате като фелдмаршал, който е надвил Наполеон?

— Да, да, честна дума, тъкмо за това мисля, особено когато заспивам — засмя се князът, — само че не Наполеон, а австрийците надвивам.

— Съвсем не желая да се шегувам с вас, Лев Николаич. С Иполит ще се видя сама; моля ви да го предупредите. Колкото до вас, намирам, че сте твърде лош, защото е твърде груб начинът, по който виждате и съдите душата на един човек като Иполит. У вас няма нежност: вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.

Князът се замисли.

— Вие сте, струва ми се, несправедлива към мене — каза той, — защото не намирам нищо лошо в това, че той е мислил така, тъй като всички са склонни да мислят така; освен това може би той съвсем не е мислил, а само е искал това… искало му се е за последен път да се срещне с хора, да заслужи тяхното уважение и любов; та това са много хубави чувства, само че не излезе всичко тъй както трябва; попречи болестта и не знам какво друго още! Впрочем за едни хора винаги всичко излиза хубаво, а други нямат никакъв късмет…

— Сигурно за себе си прибавихте това? — забеляза Аглая.

— Да, за себе си — отговори князът, без да долови никакво злорадство във въпроса.

— Все пак на ваше място аз не бих заспала; значи, дето и да сложите глава, заспивате веднага; това е много лошо от ваша страна.

— Но аз не съм спал цялата нощ, а след това ходих насам-натам, бях на мястото, дето свирят…

— На кое място?

— Там, дето свиреха вчера, а след това дойдох тук, седнах, мислих-мислих и съм заспал.

— А, така, значи? Това променя нещата във ваша полза… А защо ходихте там, дето свирят?

— Не знам, ей така…

— Добре, добре, ще говорим после по това; вие все ме прекъсвате и какво ме е грижа, че сте ходили там, дето свирят? Коя жена сънувахте?

— Това беше… беше… вие не сте я виждали…

— Разбирам, много добре разбирам. Вие много я… Как я сънувахте, в какъв вид? Впрочем не искам нищо да знам — отсече изведнъж тя ядосано. — Не ме прекъсвайте…

Тя замълча за момент, сякаш си поемаше дъх или се мъчеше да прогони яда си.

— Ето в какво се състои работата, за какво ви повиках: искам да ви предложа да бъдете мой приятел. Защо ме загледахте така? — прибави тя почти с гняв.

Князът наистина я гледаше в този момент с голямо внимание, тъй като бе забелязал, че тя пак бе почнала силно да се черви. При подобни случаи колкото повече се червеше, толкова повече като че ли се сърдеше на себе си, което явно се четеше в бляскащите й очи; обикновено след минута тя вече изливаше гнева си върху своя събеседник, безразлично дали беше виновен, или не, и започваше да се кара с него. Понеже знаеше и чувствуваше своя див и свенлив характер, обикновено тя рядко се намесваше в разговор и беше по-мълчалива от сестрите си, а понякога дори прекалено мълчалива. При особено деликатни случаи като този, когато непременно трябваше да приказва, тя започваше разговора с необикновена надутост и някак предизвикателно. Винаги предчувствуваше отнапред кога започваше или беше на път да почне да се черви.

— Вие може би не искате да приемете предложението ми? — погледна тя високомерно княза.

— О не, искам, само че това съвсем не е нужно… тоест никак не мислех, че трябваше да се направи такова предложение — сконфузи се князът.

— А какво мислехте тогава? За какво бих ви повикала тук? Какво ли ви е дошло на ума? Впрочем вие ме смятате може би за малка глупачка, както ме смятат всички в къщи?

— Не знаех, че ви смятат за глупава, аз… аз не ви смятам.

— Не ме ли смятате? Много умно от ваша страна. И най-вече умно казано.

— Според мене — продължи князът — вие може би сте дори понякога много умна, преди малко изведнъж казахте една много умна приказка по повод съмнението ми за Иполит: „Вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.“ Ще запомня тази приказка и ще помисля по нея.

Аглая веднага се изчерви от удоволствие. Всички тези промени ставаха в нея с необикновена бързина и съвсем непринудено. Князът също се зарадва и дори се разсмя от радост, като я гледаше.

— Слушайте — почна пак тя, — отдавна ви чаках, за да ви разправя всичко това, чаках от момента, когато ми пратихте онова писмо оттам и дори преди това… Вчера вече чухте половината от това, което имах да ви кажа: аз ви смятам за най-честния и най-справедливия човек, по-честен и по-справедлив от всички, и ако казват за вас, че вашият ум… тоест, че понякога вие сте болен умствено, това не е справедливо; аз се убедих в това и спорех с другите, защото макар че сте наистина болен умствено (вие няма да ми се разсърдите, разбира се, за тези думи, казвам ги в най-добрия им смисъл), но пък главният ви ум е по-развит, отколкото у всички тях, до такава степен дори, че те и представа нямат; защото има два вида ум: главен и второстепенен. Така ли е? Нали е така?

— Може би е вярно — с мъка продума князът; сърцето му биеше и удряше силно.

— Бях сигурна, че ще ме разберете — важно продължи тя. — Княз Шч. и Евгений Павлич никак не схващат разликата между тези два вида ум, Александра също, но представете си: maman я разбра.

— Вие приличате много на Лисавета Прокофиевна.

— Как? Вярно ли? — учуди се Аглая.

— Бога ми, да.

— Благодаря ви — каза тя, като помисли, — много се радвам, че приличам на maman. Значи, вие много я уважавате? — прибави тя, без да си даде сметка за наивността на въпроса.

— Много, много и се радвам, че и вие истински сте я разбрали.

— И аз се радвам, защото съм забелязала как понякога й се… присмиват. Но чуйте най-важното: аз мислих дълго време, преди да спра най-после избора си върху вас. Аз не искам да ми се присмиват в къщи; не искам да ме смятат за малка глупачка; не искам да се закачат с мене… Всичко това отведнъж разбрах и отказах решително на Евгений Павлич, защото не искам непрекъснато да ме карат да се омъжа! Аз искам… искам… да, искам да избягам от къщи и избрах вас да ми помогнете за това.

— Да избягате от къщи! — извика князът.

— Да, да, да, да избягам от къщи! — извика тя изведнъж, пламнала от силен гняв. — Не искам, не искам постоянно да ме карат там да се червя. Не искам да се червя нито пред тях, нито пред княз Шч., нито пред Евгений Павлич, нито пред когото и да било и затова избрах вас. С вас искам да мога да приказвам за всичко, дори и за най-важните неща, когато пожелая; от ваша страна и вие не трябва да криете нищо от мене. Искам да има поне един човек, с когото да приказвам за всичко като със себе си. Те почнаха изведнъж да казват, че ви чакам и че ви обичам. Това беше още преди вашето пристигане и аз не бях им показвала вашето писмо; а сега вече повтарят все същото нещо. Искам да бъда смела и да нямам страх от нищо. Не искам да ходя по техните балове, искам да стана полезна. Отдавна вече исках да се махна. Двадесет години вече как ме държат затворена и мислят само да ме омъжат. Още на четиринадесетгодишна възраст, колкото и глупава да бях, мислех да избягам. Сега вече всичко обмислих и ви чаках, за да ви разпитам за живота в чужбина. Аз не съм виждала нито една готическа катедрала, искам да отида в Рим, да посетя всички научни кабинети, да се уча в Париж; цялата последна година се готвех и учех, много книги прочетох; всички забранени книги прочетох. Александра и Аделаида могат да четат всичко, позволяват им, а на мене ми забраняват някои, контролират ме. Аз не искам да се карам със сестрите си, но отдавна вече заявих на майка си и на баща си, че искам да променя напълно моето социално положение. Реших да се занимавам с възпитание и разчитах на вас, защото вие казвахте, че обичате децата. Мислите ли, че можем да се заемем заедно с възпитанието, ако не сега, то поне по-късно? Заедно ще вършим едно полезно дело; аз не искам да бъда генералска щерка… Кажете ми, вие много образован ли сте?

— О, съвсем не.

— Жалко, а аз мислех… но защо мислех така? Няма значение, вие все пак ще ме ръководите, защото аз вас избрах.

— Това е глупаво, Аглая Ивановна.

— Аз искам, искам да избягам от къщи! — извика тя и очите й пак засвяткаха. — Ако не се съгласите, аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович. Не искам да смятат в къщи, че съм калпава жена и да ме обвиняват бог знае в какво.

— Но вие имате ли ум? — насмалко не скочи от мястото си князът. — В какво ви обвиняват, кой ви обвинява?

— Всички в къщи: майка ми, сестрите ми, баща ми, княз Шч., дори вашият противен Коля! Ако не ми го казват направо, то поне така мислят. Аз съм го казала на всички в очите, и на майка ми, и на баща ми. Maman беше болна целия ден, а на другия ден Александра и татко ми казаха, че не разбирам какви глупости говоря и какви думи приказвам. А аз им възразих направо, че вече всичко разбирам, че схващам смисъла на всички думи, че вече не съм малка и че още преди две години съм прочела нарочно два романа от Пол дьо Кок[1], за да науча всичко. Като чу това, maman едва не припадна.

През ума на княза изведнъж мина една страшна мисъл. Той погледа втренчено Аглая и се усмихна.

Просто не можеше да повярва, че пред него стои същата високомерна девойка, която така гордо и надуто му беше прочела някога писмото на Гаврила Ардалионович. Не разбираше как една толкова надменна и сурова хубавица може да бъде такова дете, което наистина дори и сега може би не схваща смисъла на всички думи.

— Вие все в къщи ли сте живяла, Аглая Ивановна? — попита той. — Искам да кажа, никога ли не сте ходили на училище, не сте се учили в някой пансион?

— Никога никъде не съм ходила; все в къщи си седях затворена като в бутилка и направо от тази бутилка ще изляза, за да се омъжа; какво пак се подсмивате? Забелязвам, че и вие май ми се присмивате и държите тяхната страна — прибави тя, като се намръщи заплашително; — не ме ядосвайте, аз и без това не знам какво става с мене… Сигурна съм, че вие сте дошъл тук напълно убеден, че аз съм влюбена във вас и съм ви дала среща — завърши тя раздразнено.

— Наистина вчера се боях от това — призна наивно князът (той беше много смутен), — но днес съм убеден, че вие…

— Как! — извика Аглая и долната й устна изведнъж затрепери. — Вие сте се бояли, че аз… вие сте посмели да мислите, че аз… Господи! Вие сте подозирали може би, че аз съм ви поканила тук, за да ви хвана в примката си и след това да ни заварят тук и да ви принудят да се ожените за мене…

— Аглая Ивановна! Как не ви е срам? Как можа една толкова долна мисъл да се породи във вашето чисто, невинно сърце? Обзалагам се, че вие самата не вярвате на нито една ваша дума и… сама не знаете какво приказвате!

Аглая седеше неподвижно е наведена глава, сякаш се беше изплашила от това, което бе казала.

— Съвсем не ме е срам — смънка тя, — впрочем отде знаете, че сърцето ми е невинно? Как посмяхте в такъв случай да ми пратите любовно писмо?

— Любовно писмо? Моето писмо — любовно! Това писмо е израз на най-дълбоко почитание, това писмо се изля от сърцето ми в най-тежкия момент от моя живот! Аз си спомних тогава за вас като за някаква светлина… аз…

— Добре де, добре — прекъсна го изведнъж тя, но вече със съвсем друг тон, в който се долавяше пълно разкаяние и почти уплаха; тя дори се наклони към него и като се мъчеше все още да не го гледа направо, понечи да докосне рамото му, за да го помоли още по-убедително да не се сърди. — Добре — повтори тя ужасно засрамена, — аз чувствувам, че си послужих с един много глупав израз. Това беше само… за да ви изпитам. Смятайте, че нищо не съм казала. Ако съм ви обидила, простете. Не ме гледайте, моля ви се, в очите, обърнете се. Вие казахте, че това е една много долна мисъл: аз я казах нарочно, за да ви жегна. Понякога сама се страхувам от това, което искам да кажа, но току-виж, изведнъж съм го казала. Вие прибавихте, че сте написали това писмо в най-тежкия момент от вашия живот… Аз знам за какъв момент говорите — каза тихо тя и пак сведе очи към земята.

— О, ако знаете всичко!

— Аз знам всичко! — извика тя в нов пристъп на вълнение. — Вие сте живели тогава цял месец в един апартамент заедно с тази отвратителна жена, с която сте избягали…

При тези думи тя вече не се изчерви, а побледня и изведнъж стана от мястото си сякаш в някакъв унес, но веднага се опомни и седна; дълго време още устната й продължаваше да трепери. Мълчаха около една минута. Князът беше страшно поразен от това неочаквано избухване и не знаеше на какво, да го отдаде.

— Аз съвсем не ви обичам — каза тя изведнъж, сякаш отсече с нож.

Князът не й отговори; пак помълчаха около една минута.

— Аз обичам Гаврила Ардалионович… — рече тя припряно, но едва чуто и още повече наведе глава.

— Това не е вярно — промълви князът също почти шепнешком.

— Значи, аз лъжа? Но това е истината; аз му дадох дума завчера на същата тази пейка.

Князът се уплаши и остана един момент умислен.

— Това не е истина — повтори той твърдо, — всичко това го измислихте.

— Много вежливо от ваша страна. Знайте, че той се промени; той ме обича повече от живота си. Изгори си ръката пред мене само за да ми докаже, че ме обича повече от живота си.

— Изгори си ръката?

— Да, ръката си. Ако щете, вярвайте, ако щете, не вярвайте — все ми е едно.

Князът пак не каза нищо. В думите на Аглая нямаше шега; тя беше сърдита.

— Значи, той е донесъл свещ, ако това е станало тук? Не виждам как другояче той би могъл…

— Да… свещ. Какво невероятно има в това?

— Цяла свещ или част от свещ на свещник?

— Е да… не… половин свещ… угарка… цяла свещ — не е ли все едно, престанете!… Ако искате да знаете, донесе и кибрит. Запали свещта и цял половин час държа пръста си над свещта; невъзможно ли ви се вижда?

— Вчера го видях; пръстите му не са изгорени.

Изведнъж Аглая прихна да се смее досущ като дете.

— Знаете ли защо ви излъгах сега? — обърна се рязко тя към него с най-детска доверчивост; смехът все още блуждаеше по устните й. — Защото съм забелязала, че когато лъжеш и умело вмъкнеш нещо не съвсем обикновено, нещо ексцентрично, знаете ли, нещо, което е твърде дръзко или дори никога не се случва, лъжата ти става много по-вероятна. Само че този опит не сполучи при мене, тъй като не успях…

Изведнъж тя пак се намръщи, сякаш си припомни нещо.

— Ако тогава ви прочетох стихотворението за „бедния рицар“ — обърна се тя към княза, като го гледаше сериозно и дори тъжно, — то беше с намерението… да ви похваля, но в същото време и да ви засрамя за вашето поведение и да ви покажа, че всичко знам…

— Много сте несправедлива към мене… към оная нещастница, за която преди малко така ужасно се изразихте, Аглая…

— Понеже всичко, всичко знам, затова се и изразих така! Знам как преди половин година сте й предложили пред всички ръката си. Не ме прекъсвайте, виждате, че аз изтъквам факти, без да правя коментарии. След това тя избягала с Рогожин; после вие сте живели с нея в някакво село или град и тя ви напуснала и отишла при друг. (Аглая се изчерви ужасно.) После тя пак, се върнала при Рогожин, който я обича като… като безумен. После вие, също много умен човек, сте пристигнали тук зарад нея, веднага щом сте узнали, че тя се е върнала в Петербург. Снощи се спуснахте да я защитите, а преди малко сте я сънували… Виждате ли, че всичко знам; нали за нея, нали за нея пристигнахте тук?

— Да, за нея — тихо отговори князът и тъжно и замислено наведе глава, без да подозира с какъв святкащ поглед го погледна Аглая, — за нея, но само за да узная… Аз не вярвам, че тя би могла да бъде щастлива с Рогожин, макар че… с една дума, не знам какво бих могъл да направя тук за нея и как да й помогна, но дойдох.

Той трепна и погледна Аглая, която го слушаше с омраза.

— Ако сте дошли, без да знаете защо, значи, много я обичате — каза тя най-после.

— Не — отвърна князът, — не, не я обичам. О, ако знаехте с какъв ужас си спомням за времето, което прекарах с нея!

При тези думи дори тръпки минаха по тялото му.

— Кажете ми всичко — рече Аглая.

— Тук няма нищо, което не бихте могли да чуете. Не знам защо тъкмо на вас, единствено на вас исках да разправя всичко това; може би защото всъщност вас съм обичал много. Тази нещастна жена е дълбоко убедена, че е най-падналото, най-порочното създание на света. О, недейте я позори, не хвърляйте камък върху нея. Тя самата се е измъчила много от съзнанието за своя незаслужен позор! И къде е нейната вина, Боже мой! О, тя непрекъснато крещи разярена, че не се признава за виновна, че е жертва на хората, жертва на един развратник и злодеец; но каквото и да ви говори, знайте, че тя е първата, която не вярва на думите си, и че, напротив, с цялата си съвест вярва, че тя… самата е виновна. Когато се опитвах да разпръсна този мрак, тя изживяваше такива страдания, че сърцето ми никога няма да оздравее, докато си спомням за това ужасно време. Като че ли веднъж завинаги сърцето ми е пронизано. Тя избяга от мене, знаете ли защо? Именно за да ми докаже, че е паднала. Но най-ужасното е, че тя сама може би не знаеше, че само на мене иска да докаже това, а избяга, защото на всяка цена е искала да извърши едно позорно дело, за да може веднага да си каже: „Ето ти извърши ново безчестие, значи, си долна твар!“ О, може би вие няма да разберете това, Аглая! Знаете ли, че в това непрекъснато съзнание за позора се крие може би някаква ужасна, противоестествена наслада, подобно на отмъщение срещу някого. Понякога сполучвах да я накарам да види пак светлина около себе си; но веднага след това отново се възмущаваше и стигаше дотам, че разпалено ме обвиняваше, че съм искал да се поставя над нея (нещо съвсем далеч от мисълта ми), и направо ми заяви най-сетне, когато й предложих да се оженим, че не иска от никого нито високомерно състрадание, нито помощ, нито някой „да я издигне до себе си“. Вие я видяхте вчера; мислите ли, че тя е щастлива в подобна компания, че това е общество за нея? Вие не знаете колко образована е тя и какъв развит ум има! Понякога дори ме учудваше!

— Вие и там ли й четяхте такива… проповеди?

— О, не — замислено продължи князът, без да забележи тона на въпроса, — аз почти винаги мълчах. Често исках да й говоря, но наистина не знаех какво да кажа. Нали знаете, има случаи, когато е по-добре да мълчиш. О, аз я обичах; много я обичах… но след това… след това… тя отгатна всичко.

— Какво отгатна?

— Че само я съжалявам и че… не я обичам вече.

— Отде знаете, може би тя наистина е обикнала оня… помешчик, с когото е заминала?

— Не, аз знам всичко; тя само му се подиграваше.

— А на вас никога ли не се подиграваше?

— Не. Подиграваше се понякога от злоба; о, в такива моменти тя ужасно ме кореше в гнева си — и сама страдаше! Но… после… о, не ми напомняйте, не ми напомняйте за това!

Той закри с ръце лицето си.

— А знаете ли, че тя ми пише почти всеки ден?

— Значи, истина е! — извика князът разтревожен. — Чух, но все още не исках да повярвам.

— Кой ви каза? — трепна уплашено Аглая.

— Рогожин ми каза вчера, само че не съвсем ясно.

— Вчера? Вчера сутринта? Кога вчера? Преди концерта ли, или после?

— После; вечерта, към полунощ.

— Добре, щом е Рогожин… А знаете ли за какво ми пише в тези писма?

— На нищо не се учудвам; тя е безумна.

— Ето писмата (Аглая извади от джоба си три писма в пликове и ги хвърли пред княза). Ето вече цяла седмица ме моли, убеждава, предумва да се омъжа за вас. Тя… е да, тя е умна, макар и да е безумна и вие право казвате, че е много по-умна от мене… Пише ми, че е влюбена в мене, че всеки ден търси случай да ме види, макар и отдалеч. Пише ми, че вие ме обичате, че тя го знае, отдавна го забелязала, и че вие сте й говорили за мене. Иска да ви види щастлив; уверена била, че само аз мога да ви направя щастлив… Тя пише така чудновато… странно… Никому не съм показвала писмата й, вас чаках; знаете ли какво значи това? Нищо ли не отгатвате?

— Това е лудост; доказателство за нейното безумие — каза князът и устните му затрепериха.

— Да не плачете?

— Не, Аглая, не, не плача — погледна я князът.

— Какво трябва да правя? Какво ще ме посъветвате? Не мога повече да получавам тези писма!

— О, оставете я, моля ви се! — извика князът. — Какво можете да направите в този мрак; аз ще употребя всичките си усилия да не ви пише повече.

— Щом говорите така, вие сте човек без сърце! — извика Аглая. — Та не виждате ли, че тя е влюбена не в мене, а във вас? Че само вас обича? Възможно ли е да сте забелязали всичко в нея с изключение на това? Знаете ли какво се крие в това, какво означават тези писма? Това е ревност; това е повече от ревност! Тя… мислите ли, че тя наистина ще се омъжи за Рогожин, както казва тук в писмата? Тя ще се убие на другия ден след нашата сватба!

Князът трепна; сърцето му примря. Той гледаше учудено Аглая: странно му се виждаше да признае, че това дете е отдавна вече жена.

— Бог ми е свидетел, Аглая, че аз бих дал живота си, за да й върна спокойствието и да я направя щастлива, но… не мога вече да я обичам и тя го знае!

— Тогава пожертвувайте се, така много ви отива това! Нали сте толкова голям благодетел. И не ми казвайте „Аглая“… Вие и преди малко ми казахте просто „Аглая“… Вие трябва, вие сте длъжен да я възродите, трябва да заминете отново с нея, за да усмирявате и успокоявате сърцето й. Ами че точно нея вие обичате!

— Не мога така да се пожертвувам, макар че веднъж имах такова намерение и… може би и сега го имам. Но аз знам сигурно, че с мене тя ще загине и затова я напущам. Трябваше да я видя днес в седем часа; може би няма да отида сега. Със своята гордост тя няма никога да ми прости моята любов — и ние и двамата ще загинем! Това не е естествено, но тук всичко е неестествено. Вие казвате, че тя ме обича, но нима това е любов? Нима може да съществува такава любов след всичко, което аз изтеглих! Не, това не е любов, това е друго нещо!

— Как побледняхте! — изплаши се изведнъж Аглая.

— Нищо ми няма; никак не съм спал; чувствувам се отпаднал… Ние наистина приказвахме тогава за вас, Аглая…

— Значи, е вярно? Наистина сте могли да приказвате с нея за мене и… и как можахте да ме обикнете, като сте ме видели само веднъж?

— Не знам как. В моя мрак тогава аз си въобразявах… привиждаше ми се може би нова зора. Не знам защо най-напред помислих за вас. Аз не ви излъгах тогава, когато ви писах, че не знам. Всичко това беше само една мечта, спасение от тогавашния ужас… После почнах да работя; смятах три години да не се връщам тук…

— Значи, сте пристигнали зарад нея?

И нещо затрепери в гласа на Аглая.

— Да, зарад нея.

Минаха около две минути в мрачно мълчание. Аглая стана от мястото си.

— Щом вие казвате — започна тя с нерешителен глас, — щом вие самият смятате, че тази… ваша жена… е безумна, не ме е грижа мене за нейните безумни фантазии… Моля ви се, Лев Николаич, вземете тези три писма и й ги хвърлете от моя страна! И ако тя — извика изведнъж Аглая, — ако тя посмее да ми пише още един ред само, кажете й, че аз ще се оплача на баща ми и че ще я пратят в поправителен дом…

Князът скочи и уплашен загледа Аглая, изпаднала в неочаквана ярост; и изведнъж като че ли мъгла падна пред очите му…

— Вие не можете да изпитвате подобни чувства… това не е истина! — бърбореше той.

— Това е истина! Истина е! — крещеше Аглая почти извън себе си.

— Какво е истина? Каква истина? — чу се до тях изплашен глас.

Пред тях бе застанала Лисавета Прокофиевна.

— Истина е, че аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович! Че обичам Гаврила Ардалионович и че още утре ще избягам от къщи с него! — нахвърли се Аглая на майка си. — Чухте ли? Задоволено ли е любопитството ви? Доволна ли сте?

И тя припна към къщи.

— Не, приятелю, сега вече няма да се измъкнете — каза Лисавета Прокофиевна, като го задържа, — имайте добрината да дойдете да се обясните у дома… Ех, че беля работа, и то след една безсънна нощ…

Князът я последва.
цитирай
11. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/38#textstart
05.02.2023 23:39
"Любовта към човечеството е отвлечена, при нея обичаш почти винаги само себе си."
/от писмо на Настасия Филиповна до Аглая/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19161288
Постинги: 3686
Коментари: 45091
Гласове: 148917
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031